Ежедневието на една майка: претенции, критика, недоволни

Снимка: picjumbo

Мисля, че няма майка, която по един или друг начин да не се е сблъсквала с феномена критика. „Феномен“ е, защото мащабът е изумително голям, а наставленията учудващо безумни в доста от случаите. Най-интересното е, че не идва само от страна на заподозряните роднини и спорните приятели, но също и от страна на други майки, та даже и от напълно непознати хора.

Днешно време всеки разбира от всичко и критиката е безпощадна дори към най-добросъвестната майка. Тя може да бъде поднесена под формата на съвет, наставление, заплаха, условие, суеверие, а понякога е така ловко завъртяна, че не знаеш похвала ли си получил току-що или як удар зад врата.

Критичната вълна всъщност започва още преди раждането на детето и има таланта да довежда младите майки до ужас, че няма да могат да се справят. Мисля, че всичко започва някъде около безпощадното „Ама не трябваше да казваш до третия месец!!“ След това научи ли веднъж света, че си заченал и наистина започваш да се питаш дали не е трябвало да си го пазиш в тайна. Явно всички добри новини идват с купища проблеми, които всеки е настървен да открие пръв…

Следват месеци на очакване, молитви, плашещи истории, роднински дилеми, обзавеждане и обезопасяване на стая, купуване на… какво ли не!, още плашещи истории, страшният избор (ако въобще има такъв) „нормално или секцио?“ и т.н., и т.н., до момента, в който родиш и страшните истории придобият още по-страшни измерения.

Още по време на бременността става ясно, че „съветите“ и „историите“ няма да престанат никога докато лека-полека не се превърнем и ние в едно такова компетентно тяло, което винаги знае по-добре.

Да ви призная честно, сравнявайки с други изпатили майки, се чувствам доста пощадена в това отношение. Минала съм само през основните и неизбежни критико-подвластни моменти, без да навлизам в дълбоките води на майчиния етикет. Много често обаче, под една или друга форма, случайни непознати или слабо-познати хора изведнъж решават, че нещо не съвпада с тяхната система и смело се намесват в начина на отглеждане и възпитание на малкия, насаждайки по този начин купища съмнения и страхове в главата ми и подсилвайки и без това твърде често обаждащото ми се чувство на вина.

Преди няколко седмици, например, докато учудващо доволно се разхождахме с детето и дори вътрешно ликувах за несвойственото спокойствието, което излъчвахме и двамата, минахме покрай един козметичен салон, пред който една майка разхождаше своето дете. Спряхме се за малко, тъй като, макар и слабо, се познаваме, разменихме няколко думи от учтивост и още няколко с цел да закачим децата. И таман да отминем… и БУМ – бомбата падна! „Ама ти му даваш солети?!“ (моето дете доволно си хрупаше солети в количката). Казвам „Да.“ Следва някакво лицево възмущение и тонът що-за-майка-си-ти. „Това не е хубаво! Аз солети не давам!“ бум-бум! Обяснява ми се, че солети не се дават, защото са от магазина и са стояли в склад! Казвам „ок“ и изчезвам, тъй като трудно ще й обясня на руски какво точно мисля за връзката солети-деца-магазини и… детегледачки. Трудно ще й обясня, че да си с детето по 2-3 часа на ден е коренно различно от това да си с него по 12 часа на ден (ако предположим, че през останалите 12 спи). Трудно ще й обясня, че когато всички деца в парка хрупат солети и родителите им щедро черпят и твоето, е леко невъзможно да избегнеш досега му с тази грешна храна. Въобще обясненията на руски ми се получават много трудно, особено когато се опитвам да запазя достоен тон и да не сричам виновно насреща.

И може би по-добре така. Хората обичат да атакуват с лични прозрения и гледни точки. Нашето обяснение или защита няма никакво значение за тях. Важното е, че са отбелязали точка пред себе си и са намерили за какво да се потупат по рамото за по-добре свършената работа.

Не ме разбирайте погрешно, всеки един от нас в някакъв момент е бил и от едната, и от другата страна. Понякога напълно несъзнателно, друг пък с ясното съзнание и гузното удоволствие от нанесения удар. Да си критикуван е неприятно, но да си критикуващ е опасно. Превръща се в навик и не е приятно за околните. Според мен е изключително важно майките (и не само!) да подхождаме по-милостиво към майките (и не само!) около себе си. Всеки един от нас дава най-доброто, на което е способен в момента. Информацията е навсякъде и всички имаме достъп до нея. Решенията ни обаче се базират на различни мотиви и приоритети. Всеки иска най-доброто за детето си и ако майката срещу нас не ни е попитала за съвет или мнение, нека помислим преди (и дали!) да го дадем.

Когато пък сме от страната на критикуваните, нека пак не забравяме, че даваме най-доброто от себе си, съобразявайки го с нашия светоглед, търпение и възможности. И нека не подхождаме твърде строго към отсрещната страна. Понякога дори най-язвителните забележки изхождат от чисти намерения и в никакъв случай не целят да ни представят като най-лошата майка на света:)

Казано накратко: Мами, дръжте се! Винаги ще има недоволни. 😉