Ясно е, че почистването, на каквото и да било, не е сред най-любимите неща на една жена. Да, има си своите приятни моменти, но като цяло малко са хората, които ще изберат да грабнат парцала ако имаха по-добра алтернатива. За да поддържам дома си сравнително чист, съм изградила много здрава (и изпълнима) система, която следвам всеки ден и макар и да съм далеч от перфектния резултат (чист дом по всяко време на денонощието – седем дни в седмицата), успявам да постигна едно доста задоволително положение, при което мога спокойно да посрещна гости във всеки един момент.
Има обаче едно нещо, за което сякаш все не ми остава време, муза, енергия и желание да почистя, и това са огледалата и витрините у дома. Все си казвам, че като приключа с еди-какво-си, може да ги забърша, но винаги успявам да си намеря някакво извинение след това. За последните две години надали ми се събират повече от 3 чистения на огледалата и витрините вкъщи (с изключение на тези, които са в банята).
Съвсем наскоро реших най-накрая да призная пред себе си каква е причината за това и да я приема като лична реалност, в която да живея без някакво, макар и подсъзнателно, чувство за вина. Всъщност, винаги съм знаела каква е причината, но винаги досега я подминавах повърхностно, мислейки си, че е твърде несериозна и прекалена.
Не обичам и не искам да чистя огледалата и витрините у дома, защото по тях са запечатани спомени!
Там са малките ръчички на моя син, които са пипали, въпреки че им е било казано да не пипат; рисували, въпреки че им е било казано да не рисуват; и цапали, въпреки че съм вървяла след тях с поредното пакетче мокри кърпички.
По огледалата и витрините у дома са отпечатани малки, любими ръчички, които вече не са чак толкова малки и мисълта да ги напръскам с препарат и изтрия, ми къса сърцето!
Витрината в хола, например, носи спомени за вкусни пици, изядени пред недогледани анимации.
Огледалото в коридора – за вълнуващи подготовки за разходки и други излизания.
Огледалото в спалнята – за безброй игри и закачки.
и т.н., и т.н.
Нямам никакво желание да изтрия тези мили на сърцето ми отпечатъци, които са пълни с толкова много емоции и които не ми пречат по никакъв начин. Даже напротив – изпълват ме с искрена радост, че у дома кипи живот и се градят спомени.
Уви, налага се понякога да тегля парцала дори на тези мебели, но винаги се радвам, когато видя нов отпечатък върху току-що почистеното огледало. И знам, че ще мине много време преди отново да „изтрия дъската“.
Защото ще дойде ден, в който огледалата ще са блестящо чисти, но домът ми – тих и празен. Ден, в който децата ще са поели по своя път, изграждайки свои спомени и поддържайки свои огледала.
Засега избирам да се радвам на тези прелестни несъвършенства, които ме заобикалят.
А ако ми дойдете на гости и забележите „занемарения“ вид на моите витрини и огледала, не ме съдете твърде строго. Неусетно бързо ще дойде денят, в който ще бъдат отново идеално чисти…
[…] […]